Кирил Николов – Дизела

Най-хубавото на “изкачването на даден връх” е това, че като си горе, лесно можеш да огледаш другите върхове и да си поставиш нова, още по-ясна цел.

Най-известният български бегач и планински ориентировач Кирил Николов – Дизела сподели с ДЗИ какво го свързва с планината и какво го мотивира да постига целите си.  

От къде идва прякорът ти?

Когато започнах да се занимавам по-сериозно с ориентиране, съотборниците ми започнаха да ми казват “Уши” поради факта, че като по-малък ушите ми бяха щръкнали. 1998 г. на  олимпиадата в Нагано (същата в която Катя Дафовска спечели олимпийски медал), германската състезателка Уши Дизел направи фурор спечелвайки няколко олимпийски медала в биатлона. Тогава съотборниците ми измениха прякора на Уши Дизел, а мaлко по-късно за по-кратко започнаха да ме наричат само Дизел. Много хора мислят, че прякорът ми идва от горивото, но всъщност това не е така :)

Разкажи ни за най-критичните моменти, които си имал.

Ако говорим за критични моменти в планината, те са много малко, защото гледам да не ходя на места в неподходящо време с неподходяща екипировка. Но все пак един пресен пример от преминаването на Е4 беше как буквално за 15 мин. от много хубаво време дойде страхотна гръмотевична буря, която ни хвана на много неподходящо място. Естествено, това което трябваше да направим го направихме. Слязохме от самия ръб на билото, махнахме се от камъните, застанахме на трева до единствения клек наоколо. И в този момент имахме късмет, че просто поизмръзнахме малко от дъжда, а всъщност ситуацията си беше доста сериозна.

Какво те мотивира да изкачваш нови върхове и да поставяш рекорди?

Всеки път това е различно. Възпитан съм да се трудя и колкото и тривиално да звучи, здравият труд винаги се награждава. Харесва ми да си поставям цели или така нареченото “изкачване на върхове”. А рекордите никога не са били самоцел, те са само следствие на добре свършената работа, което естествено е много добър мотиватор да си поставям още по-високи цели и да съм още по-критичен към самия себе си. Самото “изкачване на върха” е най-лесната задача, особено ако си се подготвил добре. По-трудно е да намираш мотивация за цялата подготовка, която остава невидима за хората. И най-хубавото на “изкачването на даден връх” е това, че като си горе, лесно можеш да огледаш другите върхове и да си поставиш нова, още по-ясна цел.

Как решаваш дали да се откажеш или да продължиш?

Много зависи от ситуацията. Никога не съм търсил резултат на всяка цена и мога да дам много примери. Първият опит за скоростно преминаване на Ком-Емине, сега преди няколко седмици скоростното преминаване на Е4. И в двата случая се отказах поради някакви причини. Естествено отказването беше много трудно решение, но в двата случая то беше правилното. И всъщност човек не научава нищо от победите. А точно загубите ни учат, колко по-удовлетворяващо е да си победител. Всеки се проваля от време на време, важното е да не ти става навик и да си вадиш нужните поуки.

Къде е границата между премерения риск и безрасъдството?

Ами понякога е много малка, особено в планината. И зимата със ските (ски за беккънтри ски) и лятото с бягане съм попадал в не много приятни ситуации главно от влошаване на времето през лятото и не добра преценка на снежната покривка през зимата. В такива моменти е много важно да се запази самообладание и да се взимат адекватни решения. Винаги да се подсигуряваш с проверката на времето и никога да не се лишаваш от важните неща в раницата си. И мога да дам конкретен пример особено за през зимата. Премерен риск е ако имаш всичко необходимо като, лопата, сонда, пипс, котки, аптечка, храна, фолио и допълнителни дрехи. Тогава спокойно можеш да направиш някакво изкачване на някакъв връх и с кеф да се спуснеш от него. Безрасъдство би било да нямаш нито едно от тези неща и да тръгнеш към върха.

Какво ти дава планината?

Планината е мястото, където се чувствам страхотно. Харесва ми уединението. Харесва ми спокойствието, дори и в лошо време. Колкото по-дълго време прекарам в планината, толкова по-зареден слизам от нея всеки път. Но обичам и баланса. Гледам да не прекалявам с престоя си там, за да може всеки път да е специален. Избягвам пренаселените места. Никога няма да ме видите през уикенда на места като Седемте рилски езера, Мусала или Вихрен, освен ако не е наложително. В такива моменти обичам по-дивите места, където съм сигурен, че почти няма хора.